Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2010 19:30 - АРИСТОТЕЛ
Автор: hariiv Категория: История   
Прочетен: 5689 Коментари: 2 Гласове:
4



С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

 

 

 

1.  Аристотел - (384 пр.н.е. - 322 пр.н.е.)

 

2.  Аристотел – известни мисли

 

3.  Биографични данни и произведения

 

4.  ЗА НАЧАЛАТА НА ЗНАНИЕТО

 

5.  КАТЕГОРИИТЕ

 

6.  ХИЛЕМОРФИЗМЪТ

 

7.  ЧЕТИРИТЕ ПРИЧИНИ

 

8.  ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1.  Аристотел - (384 пр.н.е. - 322 пр.н.е.)

 

Аристотел (на гръцки: Αριστοτέλης) е древногръцки философ, един от най-големите гении на древното време, роден в Стагира, умрял в евбейския град Халкида. Син на Никомах, лекаря на македонския цар, Аристотел става наставник и приятел на Александър Македонски.

След като слуша 20 години уроците на Платон, той основава в Атина прочутата Ликейска школа. Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха.

imageВ науката той изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията той пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, риторика, теология и управление. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия.

Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото познание. Аристотел е създателят на логиката. В своето съчинение Първа аналитика той развива първата теория за формално-валидното умозаключение.

По-нататък в традицията логическите му ръкописи са били обединени в т.нар. "Органон", като редом с Първа аналитика от особена важност за развитието на логиката са били Категории (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото учение за понятието) и За тълкуването (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото учение за съждението).

Автор е на съчиненията „История на животните“, „Риторика“, „Политика“, „Метеорология“, „Никомахова етика“ и „За душата“, както и много други. Основното му философско съчинение е „Метафизика“.

 

 

 

 

 

2.  Аристотел – известни мисли

 

   „Аристотел не винаги е Аристотел.“ (и мъдрецът може да сгреши) — „Aristoteles non semper Aristoteles.“

   „Благоразумието трябва да е нещо средно между своеволието и безчуствието.“

   „Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката.“

   „Всяка платена работа обсебва и разваля ума.“

   „Във всички творения на природата има нещо за възхищение.“

   „Голото тяло не е причина за срам. Срамувайте се от това, което мислите за него.“

   „Губим време, за да си осигурим работно време и водим битки, за да живеем в мир.“

   „Да бъдеш добър човек и да бъдеш добър гражданин не винаги е едно и също нещо.“

   „Добре започнатото е наполовина свършено.“

   „Достойнството на силата е в яснотата.“

   „Законът е ред, а добрият закон е добър ред.“

   „Който е приятел на всички, не е приятел на никого.“

   „Мъдростта е най-точната наука.“

   „Навикът във всичко да се търси смешното е най-явният признак за посредственост – защото смешното винаги е на повърхността.“

   „Нещастието сплотява хората.“

   „Нищо не разрушава човека така както продължителното телесно безддействие.“

   „О, приятели мои! На света няма приятели!“

   „Образованието е най-добрата осигуровка за старините.“

   „Остроумието е образовано нахалство.“

   „Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.“ - Amicus Plato, sed magis amica veritas (лат.)

   „По природа всички хора се стремят към познание.“

   „По природа човекът е политизирано животно.“

   „По-добре под властта на закона, отколкото под тази на индивида.“

   „Познанието започва от почудата.“

   „Природата не върши нищо безполезно.“

   „Приятелството е като една душа в две тела.“

   „Разумният търси не това, което е приятно, а това, което го спасява от неприятностите.“

   „Свободата е основата на демократичната държава.“

   „Умният човек ще се съгласи с умния, глупавия обикновено не се съгласява нито с умните, нито с глупавите.“

   „Умът е не само в знанието, но и умението то да се прилага.“

   „Човекът е обществено животно.“ — „Homo est animal sociale.“

 

 

3.  imageБиографични данни и произведения

 

Подобно на Тукидид, най-бележития историк на древността, и Аристотел, „най-великият мислител на древността" (Маркс), имал близки връзки с Тракия и Македония. Той се родил в 384 г. пр. н. е. в град Стагира, сега с. Извора (в източната половина на Халкидическия полуостров). Баща му Никомах бил известен медик и по тази причина бил привлечен като придворен лекар на Филип II Македонски. Затова и когато Аристотел се оформил и прочул като философ, той бил назначен от Филип за възпитател и учител на сина му Александър Македонски.

В продължение на 20 години (от 367—347 г.) Аристотел бил ученик и сътрудник на Платон в ръководството на неговата школа (Академията). Така той останал във връзка с Платон до неговата смърт. Още през това време обаче Аристотел в много отношения дошъл до схващания и възгледи, коренно различни от тези на своя учител. Затова и след смъртта на Платон той скъсал с Академията и напуснал за известно време Атина. Част от това време той прекарал в усилени философски занимания в град Ата-рней (Троада — Западна Мала Азия), където намерил покровител в лицето на атарнейския тиранин Хермий. По-голямата част от своето странствуване обаче Аристотел прекарал при двора на Филип II Македонски, като се занимавал с възпитанието и обучаването на младия Александър Македонски до неговото стъпване на престола.

Аристотел се завърнал в Атина, след като отсъствувал 13 години, и в 335/334 г. основал там своя собствена философска школа, която получила името Перипатос (т. е, колонада за разходки). Наречена била така по външния вид на помещението, в което се водели заниманията с по-широк кръг от слушателите на Аристотел. Последният, както и школата му се ползували с несъмнено голяма популярност в Атина, но въпреки неговите големи заслуги за града той никога не получил правата на атински гражданин, а останал метек, т. е. чужденец. Несъмнени и доста неприкрити били промакедонските и умерено-олигархическите възгледи на Аристотел, които правели от него противник на атинската робовладелска демокрация , и допринесли за неговото бягство от Атина след смъртта на Александър Македонски в 323 г.

Изтъквайки и подчертавайки значението на Аристотел, а именно способността му да мисли диалектически и безпределната му (дори наивна) вяра в силата на разума, в могъществото, обективната истинност на познанието, но той имал и слаби черти, като например неговите геологически уклони и социални предразсъдъци. Във връзка с последното трябва да се подчертае, че Аристотел е един от най-типичните и най-даровитите изразители на робовладелската идеология.

Във връзка със значението на Аристотел като исторически извор трябва да се подчертае и това, че измежду многобройните и обемисти съчинения на знаменития древногръцки мислител се намират цели трактати върху теорията и историята на държавата. В тези трактати има немалко места, от които може да се съди за социално-икономическите възгледи не само на автора, но и изобщо на робовладелската класа.

Ако с делото на Платон в историята се появява идеята за философия, то след Аристотел вече имаме понятието за науката философия.

Обичайно е да се смята, че една идея е винаги по-богата от едно понятие: идеята някак подчинява понятието и то изглежда само страна от една цялост. Но в този изглед тъкмо понятието е това, което по най-добър начин представя само по себе си неизразимото богатство от образи и образци, роящи се в светлината на една идея. В понятието идеята е сякаш укротена, вложена в руслото на един мисловен ред и поради това - осигурена от набезите на разводняването в красиви, но често пъти - случайни хрумвания, в добри, но често пъти - твърде субективни намерения.

Не толкова доброто и не толкова красивото са цели на понятието, а най-вече - истината. Затова понятията, видяни в тяхната чистота, следвани в тяхната логическа свързаност, представяни чрез необразни формализации понякога уморяват, ако ли не - направо доскучават. Затова и понятийното мислене изисква своего рода героизъм и себеотрицателност, изисква изчезване в предмета, станал обект на мисленето. А когато този обект е самото мислене, себеотрицанието се налага дотолкова, че мислещият започва някак съзнателно да разглежда себе си като случаен по необходимост миг в хода на всеобщото.

Това обяснява донякъде защо обичайно се смята, че Аристотел е “по-ограничен гений”, “по-сух мислител”, “по-скучен автор” в сравнение с Платон; но това обяснява и обичайния възглед, че тъкмо с Аристотел в историята се полагат началата на собствено научното подхождане към света: не се иска много труд, за да се види, че в началото на почти всички въведения към логиката, психологията, биологията, езикознанието, поетиката, теологията, политологията, историята на философията, етиката, естетиката и дори географията стои името на този “по-ограничен гении”.

А ако не точно името, то поне онази формула, с която векове са започвали и свършвали теоретичните спорове: “Magister dixit”, “Учителят каза”.

Във време, което трудно признава стабилността на авторитети и се дразни от схоластични техники в доказването на истини, все пак не е излишно да се знае, че всяко смислено разсъждение не може да мине без принципни утвърждавания, без метафизични предпоставки, без необходими следствия. Казано накратко: не може и без Аристотел.

Разбира се, никой не е длъжен да започва и свършва с “Magister dixit” и да предполага под “учител” древния мислител; никой не е длъжен да харесва например повече Аристотел от Платон, науката - от поезията, истината - от доброто. Просто нещата в случая не изискват сравнения и убеждения, а единствено - яснота дори и тогава, когато не са ни “по душа”. Ала разгледаме ли по-отблизо “душата” откъм “яснотата й”, можем да се убедим, както казва Флобер, че “всички притежаваме ужасни и скучни дълбини” и да решим да се насочим “навън”, към яснотата на самите неща.

Към тази яснота на нещата като обичайни вещи, материални предмети, субстанции за пръв път себеотрицателно се насочва Аристотел. Поради това той е изглеждал, пък и все още изглежда някак чужд на човешкото, твърде човешкото обкръжение в Платоновата Академия и сред Атинските храмове. За това, естествено, е допринесла и традицията, която неслучайно е виждала в Аристотел не толкова древен грък, а по-скоро “християнин преди Христа”. Впрочем съвременниците му са усещали тази негова отчужденост и как на подбив са му казвали “Четецът”, т.е. характеризирали са го с прозвище, описващо една робска работа: в Древна Гърция четци, писари и възпитатели са били съответните роби или метеките, чужденците в даден град.

Само седемнадесет години от живота си Аристотел не е “метек” - именно първите седемнадесет, когато живял семейството си в Стагира, градът, където се родил през 384г.пр.н.е. По името на града му казвали, и още му казват Стагирит. Баща му Никомах бил лекар в двора на македонския цар Аминт в Пела и тук Аристотел вероятно установил връзки с владетелския кръг, който след време ще подчини не само Елада, но и целия познат тогава свят.

През 367 г.пр.н.е. Аристотел отишъл в Атина да оформи образованието си в Платоновата школа - Академията. И тук започва себеотрицанието: двадесет години Аристотел престоял при Платон и при всичките несъгласия с учителя си, не го напуснал до смъртта му, не основал своя школа, макар да имало достатъчно възможности и поводи: Платон напр. често казвал, че Аристотел се отнасял към него както жребче към майка си - рита! А че в тези изявления не се криело доброжелателство, говори и фактът, че Платон оставил за наследник в школата си своя роднина Спевсип, а не най-изявените си ученици - Аристотел и Ксенократ. Те напуснали Атина и се установили в Атарнея, където управлявал съшколникът им Хермий, след чиято смърт Аристотел заминал за Митилена.

Към края на 343 г.пр.н.е. Аристотел бил поканен от македонския цар Филип за възпитател на сина му Александър. Бъдещият покорител на света бил на тринадесет години - възраст, към която изискванията на древните далеч надхвърляли днешната ни представа, че “човекът е още дете”.

“Детето” трябвало да се обучава в управление на стопанство, войска, да си “играе” на диалози и трактати, да тълкува мъдреците, да обосновава жизнените си цели: всичко това Александър вършел три години под ръководството на Аристотел, а след като се възцарил никога вече не забравил учителя си, който още по времето на първия Александров поход срещу персите открил своя философска школа в Атина, при храма на Аполон Ликейски. Оттук школата получила името “Ликей”, и тъй като учениците се разхождали из алеите на градината, а някои казват, че по време на разходките Аристотел изнасял беседите си, учещите в нея били наречени “перипатетици”, т.е. “разхождащи се”. И в преносен смисъл може да се каже, че в Ликея са се разхождали: именно из масива на тогавашното знание, прокарвали са пътеките на днешните науки.

За това твърде допринесъл и Александър: при всеки поход специално научно формирование се грижело да доставя на Аристотел данни за земи, екземпляри от животни и растения, книги и технически устройства. И ако Александър покорявал света, за да го елинизира, Аристотел го класифицирал, за да го нареди в лавиците на знанието и да го направи достъпен за всеки, който има за жизнена цел яснотата. Така се родила прословутата Аристотелова библиотека: разтворената книга на света. След смъртта на Александър империята се разпаднала, а Аристотел, като “съучастник в делата на световния тиранин”, трябвало да се спасява от атиняните, за да ги спаси, както казвал, самите тях от повторението на греха им спрямо философията: стигало вече, че били осъдили на смърт Сократ.

Аристотел завещал библиотеката и Ликея на ученика си Теофраст, освободил робите си и доживял оставащите си дни - само една година след смъртта на Александър Македонски - на о-в Евбея, където умрял “от стомах” през 322г.пр.н.е. Пръснала се и библиотеката, а така - и съчиненията му, които след столетия започнали да се появяват в различни редакции: най-напред в Александрия, по-нататьк - в Рим, след това - в арабски преводи и в християнски версии. Затова днес е трудно да се каже какво от останалото е дело точно на Аристотел, какъв е редът в появата на съчиненията, кои от тях са самостоятелни трактати и кои - само записки за беседи, дали някои са “само философски”, а други - "частнонаучни" и т.н. За една филологическа работа, това е, разбира се, важно.

За едно философско осмисляне по-важни са съдържащите се в трудовете идеи, начала, образци и методи. Съгласим ли се с Хегел, че във всяка велика философия се развива една единствена идея, признаем ли заедно с Хайдегер, че мислителят мисли само една мисъл, нещата при Аристотел биха се центрирали в решаваната и до голяма степен - решена от него задача: да се утвърди строгата научност на философското знание. А това утвърждаване е необходимо, защото чрез него получават сигурност всички останали знания. Този е основният мотив в Аристотеловите работи.

Преди да го развием все пак е нужно да посочим най-важните за тълкувателската традиция трудове на Стагирит: - “Органон” (на гр. “оръдие, устройство”) - представлява сборник от логически трактати, в които се обсъждат пътищата, средствата, понятията, чрез които се постига истинното знание; “Органонът” е структуриран от “Категории” - по всяка вероятност късни реферати на Аристотелови разсъждения относно крайните места (“топоси”) на познанието; друга част съставлява трактатът за съждението – “За тълкуването”; в третата част на Органона стоят двете Аналитики, първата от които излага учението за умозаключението (“силогистика”), а втората - това за доказателството; следва “Топика” - трактат за възможните, вероятни доказвания и за диалектиката; и най-накрая – “Опровержение на софистическите доказателства”.

Бидейки по съдържание структуриран като въведение към основанията на знанието, Органонът е разбираем най-вече чрез онези Аристотелови работи, в които се представя философското знание “по същество”. Те са събрани доста след смъртта на Аристотел и носят името “Метафизика”: една метафора, на която й е съдено да остане като емблема на размишленията относно първоначалата на битието (“онтология”).

Наименуването по всяка вероятност е станало така: когато през I в.пр.н.е. Андроник Родоски “почиствал, доизправял и преписвал”, т.е. “редактирал” останалите Аристотелови работи, след трактатите, посветени на “физиката” (под “физика” древните разбирали учението за видимата природа, за веществения свят), наредил онези, в които ставало въпрос за първоначалата и причините на всичко съществуващо. И тъй като на гръцки това, което идва след физиката, звучи така: “τα μετα τα φυσικα”, то четиринадесетте книги, в които се тълкуват първопринципи, категории, разумни същности и пр., получили оттук нататък името “Метафизика”.

Разбира се, съмнително е дали сам Аристотел би се съгласил с това име, но без съмнение е, че философите никога не биха постигнали съгласие относно науката си, нямаха ли предвид тъкмо нейните “метафизически основания”. Както вече бе споменато, те са положени от Аристотел и се откриват в четиринадесетте книги, събрани по о



Тагове:   Аристотел,


Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. iliada - Tolkoba tagna konstatazia i napravena tolkova otdavna...............
27.01.2011 23:00
О, приятели мои! На света няма приятели!“
цитирай
2. bizcocho - "Който е приятел на всички, не ...
04.02.2011 22:28
"Който е приятел на всички, не е приятел на никого." - любимото ми от него :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: hariiv
Категория: Технологии
Прочетен: 94418
Постинги: 18
Коментари: 33
Гласове: 84
Архив
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031